Тълкувателно решение Nr.1

Сериозно за правото 117 Comments »

гр.София, 6 април 2009 година

 

 Върховният касационен съд на  Република България, ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНАТА КОЛЕГИЯ, в съдебно заседание на пети февруари две хиляди и девета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАЗАР ГРУЕВ

ЗАМ. НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ: РУМЕН НЕНКОВ

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ОТДЕЛЕНИЯ:

БОЙКА ПОПОВА,  ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА, САВКА СТОЯНОВА

  

ЧЛЕНОВЕ:

Гроздан Илиев Фиданка Пенева
Пламен Томов Елена Авдева
Иван Недев Ивета Анадолска
Елена Величкова Капка Костова
Лидия Стоянова Татяна Кънчева
Евелина Стоянова Николай Дърмонски
Лиляна Методиева Цветинка Пашкунова
Саша Раданова Биляна Чочева
Вероника Имова Блага Иванова
Борислав Ангелов Павлина Панова
Юрий Кръстев  Жанина Начева
Красимир Харалампиев Севдалин Мавров
Ружена Керанова        
      

 

с участието на  секретаря Румяна Виденова

сложи на  разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2008 година, докладвано от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА

Председателят на Върховния касационен съд на Република България е констатирал противоречива и неправилна съдебна практика по приложението на института на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 във връзка с чл. 370, ал. 1, чл. 372, ал. 1 и 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. Направил е искане Общото събрание на наказателната колегия да тълкува съдържанието на установения в Глава двадесет и седма от Наказателно-процесуалния кодекс регламент, като отговори на следните въпроси:

1. На какви основания първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1 във вр. с чл. 371, т. 2 НПК? Трябва ли отказът да бъде мотивиран? Налице ли е основание за отвеждане на състава на съда, който е отхвърлил искане на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие?

2. Валидни ли са общите правила за конституиране на страните, включително и на частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник, в случаите на предварително изслушване в хипотезата на чл.371, т. 2 НПК? Задължително ли е на частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник да се предостави възможност да участват в предварителното изслушване по чл. 371, т. 2 НПК и какво е правното значение на тяхното становище по инициативата на съда или искането на подсъдимия?

3. Допустимо ли е след започване на съдебно следствие по общия ред да се премине към съкратено съдебно следствие пред първата инстанция по реда на чл. 373, ал. 2 във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК?

4. Изисква ли разпоредбата на чл. 372, ал.4 НПК всички надлежно събрани на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието или е достатъчно това да се отнася за част от тях?

5. Допустимо ли е провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК за отделен подсъдим, когато друг подсъдим по делото не е съгласен същата процедура да се проведе и по отношение на него?

6. Допустимо ли е провеждане на съкратено съдебно следствие само по отношение на част от инкриминираните в обвинителния акт деяния, осъществени в реална съвкупност от един и същ подсъдим?

7. Може ли признанието по чл. 371, т. 2 НПК да се третира допълнително като смекчаващо вината обстоятелство при определяне на наказанието съобразно правилото по чл. 373, ал. 2 НПК?

8. Допустимо ли е в процедурата по чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал.2 НПК първоинстанционният съд, съответно и въззивният съд, да събира доказателства, които са несъвместими с обстоятелствена част на обвинителния акт? Може ли след надлежно проведено съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал.3 НПК въззивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, която е несъвместима с признатата от подсъдимия? Подлежат ли на оттегляне изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК и ако това е възможно – до кой момент от развитието на наказателния процес?

9. Ако по принцип се приеме, че първоинстанционният съд на основата на фактически и правни съображения е длъжен да мотивира отказа си да проведе предварително изслушване по искането на подсъдимия, какво трябва да бъде решението на въззивния съд, когато установи, че отказът е бил неоснователен и делото е следвало да бъде разгледано по правилата на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2 във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК, а не по общия ред?

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на Република България, за да се произнесе, взе предвид следното:

1.1. Глава двадесет и седма от НПК урежда особените правила за съкратеното съдебно следствие пред първата инстанция в две форми – по приложението на точка 1 и на точка 2 от чл. 371 НПК.

Установеният процесуален ред представлява отклонение от стандартния модел на наказателния съдебен процес. Въвеждането на диференцираната процедура цели облекчаване на съдебната система и ефективно използуване на нейните ресурси чрез спестяване на процесуални усилия, финансови средства и време. То осигурява ускоряване на процеса и приключването му в разумни срокове в съответствие с изискванията на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и чл.22 НПК. Възприетият законодателен подход кореспондира с насоките, дадени от Комитета на министрите на Съвета на Европа с Препоръка № R(86)12 за преодоляване прекомерната натовареност на съдилищата, водеща до бавно и некачествено правосъдие, както и с практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург по приложението на чл.6 ЕКЗПОСЧ1. Според общоприетия международен стандарт основен показател за създадени гаранции на правото на справедлив процес е отношението на националните органи към превенцията на забавеното правораздаване, изразено в нормативни механизми за ускоряване на производството.

С нормите на чл. 371, т. 2 и чл. 372, ал. 4 НПК законодателят предписва развитие на наказателното производство в съдебната му фаза като съкратено следствие, когато на предварително изслушване подсъдимият признае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изразявайки съгласие да не се събират доказателства за тях, и първостепенният съд прецени, че са налице визираните от процесуалния кодекс условия. Решението за предварително изслушване на страните с последващо съкратено съдебно следствие е израз на правомощието на съда, по свой почин или по искане на подсъдимото лице, да определи реда за провеждане на съдебното производство. Предоставената власт е ограничена от закона чрез посочване на критериите, от които трябва да се ръководи компетентният орган при произнасянето по този въпрос.

Така очертаната позиция се потвърждава изрично от законодателните промени, въведени със ЗИДНПК (ДВ, бр.109 от 23.12.2008 г.). Според актуалната редакция на чл. 370, ал. 2 НПК съдът не може да отхвърли искане на подсъдимия за предварително изслушване, съответно – за допускане на съкратено съдебно следствие, при наличието на условията по Глава двадесет и седма от НПК.

Основание за отказ по чл. 370, ал. 1, във вр. с чл. 371, т. 2 НПК е липсата на визираните в чл. 371, т. 2 НПК и чл. 372, ал. 4 НПК предпоставки – признание на фактите по обвинителния акт, съчетано със съгласието да не се събират доказателства за тези факти, и обоснованост на самопризнанието от приобщените в досъдебното производство доказателства. Няма съмнение, че аналогично на чл. 372, ал. 3 НПК съответните действия по разследването трябва да са извършени при спазване на реда и изискванията, предвидени в закона.

Недопустимо е провеждането на съкратено съдебно следствие, ако първостепенният съд констатира, че изявлението на подсъдимия не отразява неговата валидно формирана воля или сочи само на частично самопризнание. Същото се отнася и за случая, когато след запознаване с материалите по делото, съдът приеме че събраните на досъдебното производство доказателства не подкрепят в достатъчна степен самопризнанието. В такива случаи за разкриване на обективната истина е нужно разглеждане на делото по общия ред.

Неправилно е обаче решаващият орган да откаже предвидената диференцирана процедура с мотиви, основаващи се на тежестта на престъплението, намерила отражение в настъпилите общественоопасни последици и в предвидените наказателни санкции; на личната опасност на дееца (предходни осъждания, характеристични данни); на фактическа и правна сложност на делото; на обоснована от интересите на правосъдието необходимост от съдебно следствие по общия ред; или на това, че процедурата не е предвидена като алтернатива на съдебното следствие при бързото и незабавното производство по Глава двадесет и четвърта и Глава двадесет и пета от НПК. Това не може да бъде направено и по съображения за несправедливост на наказанието с оглед на задължителното приложение на чл. 55 НК – материалноправна привилегия, предназначена да компенсира подсъдимия в замяна на проявеното съдействие за бързото и ефективно приключване на делото, още повече че подобен подход е в конфликт с презумпцията за невиновност.

1.2. Отказът на решаващия орган трябва да бъде мотивиран. Съдът винаги следва да аргументира своите актове. Това задължение произтича от чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България и предписанията на чл. 34 НПК. То е и условие за провеждане на справедлив съдебен процес, съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС.

Немотивираните определения за отказ да се започне или проведе диференцираната процедура са израз на пренебрегване на процесуалните изисквания към формата и съдържанието на съдебния акт. На страните трябва да бъде недвусмислено заявено защо и кога съдът се насочва към особения процесуален ред, предвиден в Глава двадесет и седма на НПК, респективно защо постановява отказ за провеждане на предварително изслушване или на съкратено съдебно следствие, като преценката за това не е и не следва да бъде произволна. Същевременно последиците от немотивиране на отделните видове актове на съда са различни по своя характер. Безспорно, липсата на съображения в съдебен акт (присъда или решение), с който се решават въпроси по съществото на наказателното дело (съставомерност, авторство, вина, правна квалификация и наказателна отговорност) винаги представлява абсолютно процесуално нарушение, обосноваващо неговата отмяна. Когато обаче се отнася за разпореждане или определение, с което се третират въпроси по движението на делото, липсата на мотиви не е порок от категорията на съществените нарушения на процесуалните правила, освен ако не е довела до ограничаване на процесуалните права на страните.

1.3. Анализът на уредбата по Глава двадесет и седма от НПК във връзка с разпоредбата на чл. 29, ал. 1 НПК, установяваща абсолютните основания за отвеждане на съдиите и съдебните заседатели, обуславя заключение за липсата на такова основание при отказ на съда да уважи искане за провеждане на предварително изслушване или на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК. Съществуват обаче и основания за отвод, поради предубеденост или заинтересованост от изхода на делото в хипотезите на чл. 29, ал. 2 НПК. Те могат да се съдържат в мотивите за отказ, когато съдът е изразил съображения, извън необходимите за извода, че самопризнанието не се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. В тези случаи съдебният състав следва да се отведе от разглеждане на делото.

2. При всяка особена процедура общите правила на съдебното производство са приложими субсидиарно, доколкото някои въпроси не са решени със специална норма. Това принципно положение е напълно валидно и за диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, като изрично е закрепено в чл. 374 НПК.

Аргументи, обосноваващи очертаната теза, могат да бъдат открити също така в наименованието на Глава двадесет и седма от НПК и в съдържанието на чл. 371, т. 1 и 2 НПК.

Формулировката “съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция” указва на отклонение от установения регламент за провеждане на съдебното следствие по общия ред, което означава че съдът е обвързан със задължението надлежно да осъществи предписаните от закона предходни процесуални действия по подготовка на съдебното заседание и даване ход на делото. Такива са предвидените в чл. 255 и чл. 271, ал. 6 НПК. Извършването им до началото на съдебното следствие дава възможност новите страни в наказателния процес (частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник) да встъпят преди вземане на решението за предварително изслушване.

В подкрепа на гореизложеното е граматическото, логическото и систематическото тълкуване на чл. 371 НПК. Доколкото допустимостта на предварителното изслушване по т. 1 на посочената норма е обусловена от изрично заявеното съгласие на подсъдимия и неговия защитник, на гражданския ищец, частния обвинител и техните повереници, то и уредбата по т. 2 имплицитно изисква възможното признание на фактите от подсъдимото лице да се предхожда от конституирането на всички страни в наказателния процес.

Следователно компетентният орган при всяко положение е длъжен да осигури призоваването на всички лица с право да участват в процеса в качеството на частни обвинители, граждански ищци и граждански ответници, като преди началото на предварителното изслушване се произнесе по основателността на съответните искания за конституиране.

Конституираните страни и техните повереници участват в предварителното изслушване. Становището им следва да бъде преценено и в случая на направено самопризнание от подсъдимия по т.2 на чл. 371 НПК. То обаче няма обвързващ характер при вземане на решението за допускане на тази форма на съкратено съдебно следствие.

3. Преходът към особените правила на Глава двадесет и седма от НПК след започнало съдебно следствие по общия ред е несъвместим със законодателните идеи, вложени в диференцираната процедура. Нормите на чл. 371 – чл. 373 НПК визират предпоставките за предварителното изслушване, реда за неговото провеждане и произтичащите от това последици – съкратено съдебно следствие пред първата инстанция. Те съдържат императивни предписания, представляващи отклонение от стандартния модел на наказателния процес, с които първостепенният съд е длъжен да се съобрази преди да даде ход на съдебното следствие с прочитането на обвинителния акт.

След започване на съдебното следствие по общите правила при първоначалното първоинстанционно производство, инициативите за преминаване към съкратено съдебно следствие по чл. 373, ал. 2 във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК са закъснели, съответно несвоевременно е и решението на съда по този въпрос. Да се приеме допустимост на очертаната процесуална ситуация би означавало да се позволи на отделна страна (в случая на подсъдимия) да определя реда за разглеждане на делото вместо органа, осъществяващ процесуалното ръководство в тази фаза на наказателния процес. Такъв подход противоречи и на характера и целите на диференцираната процедура, насочена към обезпечаване икономичност и бързина на съдебното производство. Признанието на фактите по обвинителния акт, направено от подсъдимия в хода на провеждано при условията на чл.276 – чл. 290 НПК съдебно следствие, следва да се оценява като елемент на доказателствената съвкупност (обяснения на подсъдим по смисъла на чл. 277 НПК) и смекчаващо отговорността обстоятелство в случай на осъждане, но само по себе си не предпоставя приложение на особените правила.

4. Прокламираният в чл. 31, ал. 2 от Конституцията на Република България принцип, възпроизведен и в чл. 116, ал. 1 НПК, за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на направено самопризнание, обосновава прилагането на чл. 371, т. 2 НПК и провеждането на съкратено съдебно следствие във визираната хипотеза само при налични, надлежно събрани в хода на досъдебното производство доказателства, подкрепящи признатите факти. Тези доказателства заедно със самопризнанието трябва да са достатъчни да потвърдят по несъмнен начин фактическите твърдения на прокурора, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно – при постановяване на осъдителна присъда да удовлетворяват критерия по чл. 303 НПК. Изискуемата от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с необходимост от изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на всички инкорпорирани чрез тях фактически данни, което практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти. Незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата. Предявените от законодателя изисквания по чл. 372, ал. 4 НПК са изпълнени и при установени несъответствия в определена категория доказателствени средства, но при налични други доказателствени източници, достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното самопризнание. При фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност, обезпечаваща признатите факти по обвинителния акт, е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и предявявани по-високи изисквания от установените в теорията и практиката по отношение на правилното формиране на вътрешното убеждение за доказаност на обвинението в пределите на съдебно производство по общия ред. При констатирани обаче съществени противоречия в доказателствата, създаващи сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние и неговото авторство, предопределящи постановяване на присъда, основана на предположения, първостепенният съд е длъжен да разгледа делото по общия ред като се позове на предписанията на чл. чл. 13, 14 и 107 НПК.

5. Регламентираният в чл. 13 НПК принцип за разкриване на обективната истина може да бъде реализиран най-успешно чрез съдебно производство, проведено по едни и същи правила за всички лица, конституирани в качеството на подсъдими. Законодателната практика последователно провежда това основополагащо начало. Израз на този подход е и въвеждането със ЗИДПНК (ДВ, бр.109 от 23.12.2008 г.) на новата процесуална норма на чл. 370, ал. 3 НПК, която изрично предписва провеждане на съкратено съдебно следствие само при наличие на условията по Глава двадесет и седма от НПК за всички подсъдими. Интерпретацията на съществуващата нормативна уредба до влизане в сила на посочените законодателни изменения на 27.12.2008г. също не позволяваше прилагане на особените правила на Глава двадесет и седма от НПК за един или някои от подсъдимите при липса на изискуемите от закона предпоставки по отношение на останалите лица в това процесуално качество. Отразените в обвинителния акт факти и събраните на досъдебното производство доказателствени материали, които подкрепят самопризнанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, обвързват съда по отношение на съдържанието на присъдата, постановена след проведено съкратено съдебно следствие (чл. 373, ал.3 НПК). Същевременно всеки подсъдим при разглеждане на делото извън обсега на диференцираната процедура има правото да заеме различна позиция спрямо обвинението и да оспорва в една или друга степен фактите, на които е основано, участвайки реално в процеса на събиране на доказателства пред съда. Очевидно при очертаната процесуална ситуация особените правила са неприложими, защото би възникнала необходимост от паралелното разглеждане на делото по общ и специален ред в рамките на едно и също съдебно производство. Това е несъвместимо с постигане на общо вътрешно убеждение на решаващия съдебен състав по всички правно-релевантни факти и реализацията на отклоненията от принципите на непосредственост и устност, визирани в Глава двадесет и седма от НПК. То е и обективно невъзможно с оглед на изпълнението на предписанията за организиране и приключване на съдебния процес по общия ред и на съкратеното съдебно следствие, сочещи на различни процесуални действия и изисквания към съдържанието на присъдата по чл. 305, ал.3 и чл. 373, ал. 3 НПК. Изложеният тълкувателен подход е съответен и на водещата законодателна идея при въвеждането на диференцираната процедура – особените правила да обезпечават ускоряване на съдебния процес, нереализуемо при противоречие в позицията на отделните подсъдими. Процесуалният кодекс допуска изключение само в процедурата по Глава двадесет и девета, което е изрично установено с разпоредбата на чл. 384, във вр. с чл. 381, ал. 7 НПК. По аргумент за противното (per argumentum a contrario) и при съобразяване на принципа за изчерпателност на особените правила при всяко диференцирано производство, следва заключението за недопустимост на съкратеното съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК за един или няколко подсъдими, когато техен съпроцесник не е съгласен същата процедура да се приложи и спрямо него.

6. Нормативната уредба на алтернативното съдебно производство и разбирането за неговите характер и цели обосновават процесуални пречки за провеждане на съкратено съдебно следствие по отношение само на част от инкриминираните в обвинителния акт престъпления, осъществени в реална съвкупност от подсъдимия. Да се приеме противното би означавало да се игнорира категорично установеното в чл. 371, т. 2 НПК условие – признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, в тяхната цялост. Това би довело и до нерегламентирано от закона съчетаване на общ и специален ред за разглеждане на делото, с произтичащите от това последици по отношение на предявените различни изисквания към съдържанието на присъдата по чл. 305, ал.3 и чл.373, ал. 3 НПК. Процесуалната недопустимост на съкратеното съдебно следствие по отношение само на част от инкриминираните в обвинителния акт деяния се аргументира и с изложените съображения при сравнителния анализ на разпоредбите на чл. 370 - чл. 374 НПК във вр. с чл. 384 във вр. с чл. 381, ал. 7 НПК, както и за използуваните законодателни техники при диференцираните процедури (виж т. 5 от тълкувателното решение).

7. Признанието на фактите по чл. 371, т. 2 НПК в кумулативна даденост с визираната в чл. 372, ал. 4 НПК преценка на съда за доказателствена обезпеченост предпоставя съблюдаване на правилата на съответната особена процедура по Глава двадесет и седма от НПК. Нормата на чл. 373, ал.2 НПК императивно предписва прилагане на материалноправната разпоредба на чл. 55 НК без оглед на посочените в последната основания. При определяне на санкционните последици по вид, размер и начин на изпълнение в рамките на чл. 55 НК се преценяват всички значими за индивидуализацията на наказателната отговорност обстоятелства, сочещи на тежестта на престъплението и личната опасност на дееца. В обсега на релевантните фактически данни за личността на подсъдимия, безспорно е процесуалното му поведение в хода на наказателното производство, обективирано и чрез направеното от него признание. Последното обаче следва да се оценява с оглед на характеристиките и съдържанието на самопризнанието като форма на съдействие при установяване на обективната истина. Ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не е следствие от ефективната дейност на компетентните органи, същото би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство, включително и в пределите на отговорността по чл. 55 НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му отзвук и останалите факти, свързани с личността на дееца (предходни осъждания, характеристични данни), то може да обоснове налагане на наказание в по-нисък размер. Формалното волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК, с което подсъдимият признава фактите в обвинителния акт, не трябва обаче да се интерпретира допълнително като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на санкцията, съобразно изискванията на чл. 373, ал. 2 НПК във вр. с чл. 55 НК. Благоприятната последица от този вид самопризнание е предопределена от закона (чл. 373, ал. 2 НПК), поради което то не трябва безусловно да води до прекомерно снизхождение.

8.1. Особената процедура, предмет на тълкуване в настоящето решение, е насочена към обслужване на обществения интерес чрез ускоряване на наказателния процес. Изградена е на базата на разумния компромис между обвинението и защитата. Прилагането й води до предоставяне на процесуалноправни и материалноправни ползи, съответно – възлагане на тежести на основните страни в съдебното производство. Прокурорът е улеснен в осъществяването на дейността по доказване на обвинителната теза като постига бързо осъждане и своевременно санкциониране на престъпленията, но е обвързан от закона да приеме по-голяма снизходителност при индивидуализация на наказателната отговорност. Подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това – да участвува непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда. В тази насока законът стеснява обсега на процесуалните искания и действия, редуцира претенциите за накърнено право на защита. Логическо следствие от очертаната позиция е заключението, че в пределите на проведената в съответствие с изискванията на чл. 372, ал. 4, във вр. с чл. 371, т. 2 НПК процедура, е недопустимо компетентният орган (първоинстанционен или въззивен съд) по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Когато подсъдимото лице по своя воля е създало предпоставки за разглеждане на делото по специалния процесуален ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, и съкратеното съдебно следствие е било допуснато и проведено законосъобразно, компромисът между обвинението и защитата е реализиран в интерес на обществото. В тази процесуална ситуация, постигайки по-благоприятно материално-правно третиране, подсъдимият е длъжен да понесе и съответните тежести. Той доброволно и съзнателно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира обезпечаването им чрез доказателствени искания. Обратното обосновава липса на действително направено при условията на чл. 371, т. 2 НПК самопризнание и съставлява непреодолима преграда за провеждане на диференцираната процедура. Допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. В тези предели могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. В обсега на същите са излагане на съображения за необходимост от приложение на относимите основни институти на наказателното право; очертаване на аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация, визирана в особените норми на наказателния кодекс; релевиране на възражения за наказателна неотговорност и погасителна давност; предлагане на доводи за индивидуализация на санкционните последици. Всичко това обаче е възможно при условие, че е съвместимо с фактологията по обвинителния акт и не внася съществени изменения в нейните очертания.

8.2. Цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. При установено изпълнение на лимитираните в Глава двадесет и седма от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага обаче с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти.

8.3. Логическа последица от изложеното е недопустимостта изявлението на подсъдимото лице по чл. 371, т. 2 НПК да бъде оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл. 372, ал. 4 НПК. Направеното от подсъдимия признание на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт представлява едностранно изявление, което може да бъде оттеглено преди да са настъпили предпоставените от него и предвидени в закона правни последици. С определението, с което съдът обявява, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за фактите по обвинителния акт и допуска съкратено съдебно следствие, депозираните по чл. 371, т. 2 НПК изявления произвеждат правното действие, към което са насочени. Въведени са достатъчно правни гаранции, че изявлението по чл.371, т. 2 НПК е доброволно и отразява действителното отношение на подсъдимия към обвинението – направено е в открито заседание, в присъствието на защитник, при разясняване на последиците от него. Затова, когато самопризнанието е обосновало прилагане на правилата на диференцираната процедура, процесуалният закон не предвижда оттеглянето му в хода на наказателния процес. Противното би довело до невъзможност да бъдат постигнати целите на особеното производство, създава условия за процесуална злоупотреба и правна несигурност.

9. Констатацията на въззивната инстанция за неоснователно отхвърлено от първоинстанционния съд искане на подсъдимия по чл.370, ал. 1, във вр. с чл. 371, т. 2 НПК не налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Съдебното следствие по общия ред (чл. 276-290 НПК) създава необходимите гаранции за установяване на обективната истина по делото – в условията на публичност, устност и състезателност се събират нужните доказателства за включените в предмета на доказване обстоятелства; страните имат възможност да направят своите доказателствени искания и да развият тезите си по обвинението; съдът има задължение да постанови съдебен акт при пълно и задълбочено обсъждане на доказателствените материали. Неправилно е да се твърди, че провеждането на съдебно следствие по общия ред (вместо съкратено) в рамките на стандартния модел на наказателното производство не обезпечава охрана на процесуалния статут на всички страни, включително и на подсъдимия. Изложеното тълкуване на закона е в синхрон и с основната цел на особената процедура – постигането на бързина и ефективност на наказателния процес. Връщането на делото за ново разглеждане за прилагане на диференцираното производство е несъвместимо с вложената в нормативната уредба законодателна идея. То винаги има за последица неоправдана забава и препятства приключването на наказателния процес в разумни срокове. Неоснователният отказ на първостепенния съд да уважи искането за предварително изслушване по чл. 370, ал. 1 НПК във вр. с чл. 371, т. 2 НПК, съответно да допусне съкратено съдебно следствие, лишава обаче подсъдимия от материално-правната изгода да бъде санкциониран по правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, във вр. с чл. 55 НК и рефлектира върху справедливостта на наложеното наказание. Това процесуално нарушение следва да бъде коригирано от въззивния съд с упражняване на правомощията по чл. 337, ал.1, т. 1 и т. 3 НПК. В обсега на предоставената от закона компетентност и при условие, че в хода на проведеното съдебно следствие по общия ред са установени същите факти, описани в обвинителния акт, въззивната инстанция е обвързана да приложи чл. 55 НК. По изложените съображения и на основание чл.124, ал.1, т.1, вр.чл.130 от Закона за съдебната власт, Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И:

1. Първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. чл. 371, т. 2 НПК за съкратено съдебно следствие само при липса на визираните в Глава двадесет и седма от Наказателно-процесуалния кодекс условия – признание на фактите, изложени в обвинителния акт, което да се подкрепя от събраните в досъдебното производство, доказателства.

Отказът на съда трябва да бъде мотивиран. Не е налице основание за отвеждане на състава на съда, отхвърлил искане на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, освен ако от съдържанието на отказа може да се счита, че съдът е изразил предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, съгласно чл. 29, ал. 2 НПК.

2. Общите правила за конституиране на страните, включително и на частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник, са валидни и приложими в случаите на предварително изслушване по чл.371, т. 2 НПК. На частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник се предоставя възможност да участват в предварителното изслушване. Становището им по искането на подсъдимия или във връзка с инициативата на съда няма обвързващ характер.

3. След започване на съдебното следствие по общия ред е недопустимо да се преминава към съкратено съдебно следствие по реда на чл. 373, ал. 2, във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК.

4. Разпоредбата на чл. 372, ал. 4 не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице.

5. Съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК не се допуска за отделен подсъдим, когато друг подсъдим по делото не е съгласен същата процедура да се приложи и спрямо него.

6. Недопустимо е провеждането на съкратено съдебно следствие на основата на изявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, обхващащо само част от инкриминираните в обвинителния акт деяния.

7. При определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител.

8. При процедура по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК съдебно следствие, е недопустимо възивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не могат да бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл.372, ал. 4 НПК.

9. Неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 372, ал. 4 НПК не е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция определя наказанието при условията на чл. 55 НК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВКС НА РБ: ЛАЗАР ГРУЕВ

ЗАМ. НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ: РУМЕН НЕНКОВ

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ОТДЕЛЕНИЯ:

БОЙКА ПОПОВА,  ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА, САВКА СТОЯНОВА

  

ЧЛЕНОВЕ:

Гроздан Илиев Фиданка Пенева
Пламен Томов Елена Авдева
(становище по мотивите по т.1 и 9)
Иван Недев Ивета Анадолска
Елена Величкова Капка Костова
Лидия Стоянова Татяна Кънчева
Евелина Стоянова Николай Дърмонски
Лиляна Методиева Цветинка Пашкунова
Саша Раданова
(становище по мотивите по т.1 и 9)
Биляна Чочева
(становище по мотивите по т.1 и 9)
Вероника Имова Блага Иванова
(становище по мотивите по т.1 и 9)
Борислав Ангелов Павлина Панова
(становище по мотивите по т.1 и 9)
Юрий Кръстев Севдалин Мавров
Красимир Харалампиев Жанина Начева
Ружена Керанова        
      

С Т А Н О В И Щ Е по мотивите по т.1 и 9 на ТР № 1/2008 г. на ОСНК

на съдиите Саша Раданова-Томова, Елена Авдева, Биляна Чочева,
Блага Иванова и Павлина Панова

Изразяваме това становище, защото намираме, че аргументацията по т. 1 и т. 9 на тълкувателното решение, с оглед пълнотата на отговорите, е необходимо да включва и следните съображения:

По т.1 считаме, че детайлно уредената процедура по Глава Двадесет и седма НПК и конкретно по чл.371, ал.2, респ. чл.372, ал.1, 2, 4 и чл.373, ал.2 и 3 от НПК не е израз на правомощие на съда, а регламентира процесуално право на подсъдимия да бъде съден в алтернативно съдебно производство, като съответно признае фактите по обвинението и заяви съгласието си да не се събират доказателства за тях, а в замяна получи наказание при условията на чл.55 от НК. Независимо, че нормата на чл.55 от НПК не съдържа изрично посочване на това право, то нито теорията, нито практиката са отричали, че изброяването на правата на подсъдимия в тази норма не е изчерпателно. Тя е поместена в общата част на НПК и е относима най-общо към двете фази на процеса – досъдебна и съдебна, без да изключва възможността с оглед спецификата на всяка от фазите тези права се реализират по различен начин. Чл.372, ал.1 от НПК определя самопризнанието по чл.371, ал.2 от НПК като право на подсъдимия, от което произтичат определени последици. Ето защо, когато съдът отказва да проведе съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, ал.2 от НПК при наличие на законовите предпоставки за това, той всъщност отнема правото на подсъдимия на избор на линия на защита – да направи признание в определен момент и с конкретно съдържание, което би му гарантирало определени благоприятни за него резултати от материалноправно и процесуалноправно естество.

По т.9 считаме, че неоснователният отказ от предварително изслушване и разглеждане на делото по правилата на съкратеното съдебно следствие е съществено процесуално нарушение, тъй като ограничава правото на подсъдимия на бърз процес в алтернативно съдебно производство с произтичащите от това последици. Затова резултатът от това съществено процесуално нарушение няма само и единствено негативен материалноправен ефект, както приема мнозинството, но и процесуален такъв (напр. разглеждане на делото в неразумно дълъг срок, ограничаване на права чрез мерки за процесуална принуда, отлагане във времето на възможността своевременно да се ползва от института на реабилитацията и др.) Предвид естеството на допуснатото нарушение като съществено, но неотстранимо чрез отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, за него трябва да следи всяка контролна инстанция /въззивна и касационна/. Тя трябва да го компенсира с прилагането на чл.55 от НК.

САША РАДАНОВА-ТОМОВА

ЕЛЕНА АВДЕВА

БИЛЯНА ЧОЧЕВА

БЛАГА ИВАНОВА

ПАВЛИНА ПАНОВА        

——————————————————

1 Вж. Скордино срещу Италия, Решение от 29.03.2006 година, 36813/97 [2006] ЕСПЧ, пар.183, Кочарела срещу Италия, Решение от 29.03.2006 година, 64886/01 [2006] ЕСПЧ, пар.74 и 77, Сурмели срещу Германия, Решение от 08.06.2006 година, 75529/01 [2006] ЕСПЧ, пар.100, В.А.М. срещу Сърбия, Решение от 13.03.2007 година, 39177/05 [2007] ЕСПЧ, пар.153.                 

http://www.vks.bg/vks_p10_24.htm

Решение по делото за убития таксиметров шофьор Е.Е.

Без категория 4 Comments »

РЕШЕНИЕ N 170
София, 14 април 2008 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на трети април две хиляди и осма година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова

ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева

Павлина Панова

при секретар Ив.Илиева

и с участието на прокурор от ВКП – Б.Йотов

изслуша докладваното от съдията Ф.Пенева

н.дело № 86/2008 год.

Касационното производство е образувано по жалба на упълномощените защитници на подсъдимия Г. П. – адвокати Ц. П. и И. В. от САК, срещу въззивно решение № 658/3.12.2007 година на САС по в н о х д № 1075/2007 година на С. апелативен съд, с което е изменена присъдата № 37/5.07.07 г. на С. градски съд по н о х д № 1809/2007 година.

В жалбата е въведено само касационното основание по чл. 348 ал.1, т. 3 НПК – за явна несправедливост на наказанието, по смисъла на чл. 348 ал. 5, т. 1 НПК. Основното възражение е срещу това, че въззивният съд е уважил протеста на прокурора и увеличил размера на наказанието лишаване от свобода, защото не е приел като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, това, че подсъдимият в първия ден след деянието сам е съобщил на надлежните органи за стореното от него, с което е допринесъл в значителна степен за неговото разкриване и наказване. Направено е искане касационната инстанция да преоцени този извод и да измени атакуваното решение, като намали размера, както на наказанието, така и на увеличените обезщетения.

Пред Върховния касационен съд, подсъдимият се явява лично и с упълномощения си представител – адвокат Ц. П. от САК, която поддържа жалбата както в наказателната, така и в гражданската част, с искане за намаляване на наказанието и на присъдените обезщетения.

Подсъдимият, в последната си дума, изразява съжаление за извършеното.

Гражданските ищци С., Я. и Х. Е., се явяват лично. Техният повереник – адвокат Х. Х. от АС- П., не се явява, но представя писмена защита, в която изразява становище, въззивноро решение да се остави в сила.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне на атакуваното решение в сила.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Жалбата е основателна.

С цитираната присъда, постановена в процедурата на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, подсъдимият Г. П. е признат за виновен в това, че на 9.02.2007 година, в гр. София, умишлено е умъртвил Е. Д. Е. и за престъпление по чл. 115 НК, на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК, му е наложено наказание лишаване от свобода, в размер на 7 години, при строг режим на изтърпяване.
Приспаднато е на основание чл. 59 НК, времето на предварителното му задържане.

Осъден е да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди на гражданските ищци, в размер на 30 000 лева, на съпругата на пострадалия – С. Е. и по 20 000 лева на децата му – Я. и Х. Е., ведно със законната лихва, считано от 9.02.2007 година.

Осъден е да заплати направените разноски по делото, както и съответната държавна такса, в размер на 2 800 лева.

Първостепенният съд се е разпоредил и с веществените доказателства по делото.

По протест на прокурора и жалба на частните обвинители, Софийският апелативен съд, увеличил размера на наказанието на осем години и шест месеца, а присъдените обезщетения на 100 000 лева за С. Е. и по 75 000 на Я. и Х. Е..

Размерът на дължимата държавна такса е увеличен със 7 200 лева.

Доводите на защитата за явна несправедливост на наказанието се основават на това, че при решаването на основния въпрос в производството – размерът на наказанието, въззивният съд неправилно е приел, че след като самопризнанието веднъж е отчетено, /в хипотезата на задължителното прилагане на чл. 55 ал. 1, т. 1 НК, по силата на чл. 373 ал. 2, вр. с чл. 372, ал. 4 и 371, т. 2 НПК/, то не може да се има пред вид повторно, като изключително обстоятелство по смисъла на чл. 55 НК, за да се определи наказание с по-нисък размер.

Настоящият състав намира възражението за основателно, тъй като видно от мотивите към въззивното решение, съставът на С. апелативен съд е приел, че подсъдимият, не само е направил самопризнание, но и нещо повече – „предал се сам в СДП, подпомогнат от свои съсед-полицай, че е завел дознателя до мястото където е изхвърлил оръжието. По този начин той е допринесъл за неговото намиране и въз основа на него са извършени необходимите експертизи, водещи до несъмнения извод за авторство на деянието”… С други думи, ако подсъдимия не бе извършил цитираното и прието от фактическа страна, само наличието на самопризнание не би довело до осъждането му поради забраната визирана в чл. 116 ал. 1 НПК – „обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанието на обвиняемия”. Освен това, обясненията на подсъдимия свързани с доброволното предаване на органите на полицията, сочат на обстоятелства от които се налага изводът, че той е преосмислил поведението си преди намесата на разследващите и наказващи органи. Не са установени никакви данни за това, той да се е предал поради това, че е бил застрашен да бъде разкрит. Напротив, по делото има доказателства за акцията на полицията по издирването на дееца, от които може да се заключи, че посоката е била твърде далече от личността на подсъдимия. Следователно, само поради неговото доброволно явяване и даване на подробни обяснения по механизма на деянието и средствата за извършването му са довели до неговото разкриване и наказване. Тези обстоятелства не могат да не бъдат отчетени като изключителни по своя характер, смекчаващи отговорността обстоятелства, наред с формалното самопризнание което законът изисква за приложение на съкратеното съдебно следствие и задължителното приложение на чл. 55 ал. 1, т. 1 НК.

Ето защо и по тези съображения, размерът на наказанието следва да се намали до този определен от първата инстанция – седем години лишаване от свобода.

По второто възражение на защитата на подсъдимия, за увеличения размер на присъдените обезщетения, настоящата инстанция намира, че увеличението е прекомерно и не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно принципа за справедливост и практиката на ВКС за обезвреда на неимуществените вреди причинени от престъпление. Освен това, не е налице и основното съображение на въззивния съд за необходимостта от увеличение на размера на обезщетението, за да се компенсира нарастващата инфлация. В конкретния случай, именно поради процесуалното поведение на подсъдимия, обсъдено по-горе е постигнато сравнително бързо разследване и разглеждане на делото. Обсъжданото поведение е довело до снижаване на опасността от ощетяване на ищците от процесите на инфлацията, които по определение са право пропорционални на периода от време, от деянието до реалното получаване на обезщетението. В случая, от инкриминираната дата – 9.02.2007 година, до образуване на касационното производство – 13.02.2008 година, е изминала само една година, време относително кратко за наказателния процес в двете му фази – досъдебна и съдебна. Ето защо, по изложените съображения настоящият състав намира за законосъобразно и справедливо намаляването на размера на присъдените обезщетения, както следва – по отношение на съпругата на пострадалия – С. Е., на 50 000 лева; по отношение на пълнолетните деца – по 30 000 лева на всяко от тях. Дължимата държавна такса определена от въззивния съд, следва да се намали на 4 200 лева.

Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1 и 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯВА частично въззивно решение № 658/3.12.2007 година на С. апелативен съд, постановено по в н о х д № 1075/2007 година, като:

1. НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода, на седем години;

2. НАМАЛЯВА размера на обезщетението на 50 000 лева за С. Д. Е. и за Я. Е. Е. и Х. Е. Е. – на по 30 000 лева;

3. НАМАЛЯВА размера на държавната такса на 4 200 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: [подпис]

ЧЛЕНОВЕ: 1. [подпис]

2. [подпис]

http://www.vks.bg/vks_p10_11.htm 

Приказка за стълбата

Без категория 2 Comments »

Посветено на всички, които ще кажат:
“Това не се отнася до мене!”

— Кой си ти? — попита го Дяволът…

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=50&WorkID=685&Level=1 

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 32

Без категория 24 Comments »

гр. София,16.01.2007 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЪСТЬО ЯНАЧКОВ

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА КОВАЧЕВА

ЛИДИЯ ИВАНОВА

изслуша докладваното от

председателя (съдията) КРЪСТЬО ЯНАЧКОВ

ч.пр.търг. дело под № 330/2006 година

С решение от 11 април 2006 год. по гр.д. № 11544/2004 год., Софийски районен съд, 59 състав, осъдил на основание чл.79, ал. 1 ЗЗД Кристина Николова Попстефанова от гр. Варна, бул. „Сливница” № 78б, да заплати на „Космо България Мобайл” ЕАД гр. София сумата 274,89 лева – незаплатена сума по посочен договор за предоставяне на мобилни услуги, текуща лихва върху посочената главница и разноски по делото.

На основание чл. 50, ал. 1 ГПК ответницата е призована чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник”. Въпреки публикацията, ответницата не се явила в съда при разглеждане на делото и й бил назначен представител – чл. 50, ал. 2 ГПК, а именно адвокат Невена Личева от АК-София, определена по предвидения в ЗПП ред. Съгласно чл. 16, ал. 5 ГПК, лицата с неизвестно местожителство се представляват от лица, специално назначени от съда.

Не може да има спор, че се касае за законно представителство на дееспособен гражданин, който в продължение на един месец не може да бъде призован на постоянния му адрес, като представителната власт на адвоката е специална – само за делото.

Посоченият представител по чл. 50, ал. 2 ГПК обжалвал осъдителното първоинстанционно решение. Подадената възивна жалба е била оставена без движение поради невнесена държавна такса и до Кристина Николова Попстефанова, чрез адвокат Невена Личева е изпратено съобщение в 7-дневен срок от съобщението да внесе по сметката на въззивния Софийски градски съд държавна такса в размер на 7,50 лева и да се представи вносен документ, като „при неизпълнение въззивната жалба ще бъде върната.” Последвала молба до първоинстанционния съд от адвокат Невена Личева, съдържаща искане да бъде отменено разпореждането „ по силата на което следва да внеса държавна такса по въззивната жалба от името на ответницата.” Искането е било оставено без уважение на 23 май 2006 год по съображения, че ответницата дължи държавна такса, тя не е освободена от заплащането й. И по-нататък: „ЗПП предвижда предоставяне на правна помощ от адвокати и е неотносим към въпроса за заплащане на държавна такса” дадена е „последна възможност на въззивната жалбоподателка да внесе определената д.т.”. Адвокат Невена Личева отправя на 9 юни 2006 год нова молба да СРС с искане да се отмени разпореждането, по силата на което „следва да внеса държавна такса по въззивната жалба, подадена от името на ответницата”. По съображения, че не са изпълнени указанията за внасяне на държавна такса, първоинстанционният СРС, чрез който е подадена въззивната жалба, постановил на 9 юни 2006 год. връщането й. Против връщането на въззивната жалба е била подадена частна жалба от адвокат Невена Личева – представител по чл. 50, ал. 2 ГПК на ответницата Кристина Попстефанова, пред Софийски градски съд, който с определение № 1042 от 21 юли 2006 год. по ч.гр.дело № 2341/2006 год. оставил частната жалба без уважение.

Срещу определението на СГС е подадена частна жалба от адвокат Невена Личева – представител на ответницата Кристина Попстефанова, с оплаквания, че е незаконосъобразно и с искане да се отмени и делото се изпрати на първоинстанционния съд за изпълнение на задълженията по чл. 201 ГПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 214, ал. 1 ГПК. Съдът намира, че тя е ОСНОВАТЕЛНА.

Няма спор, че назначаването на представител по чл. 50, ал. 2 ГПК е условие, за да се извършат срещу ответницата с неизвестно местожителство или от нейно име процесуални действия. Съобразявайки разпоредбите на чл. 16, ал. 5 и чл. 50 , ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд е назначил представител на ответницата и по този начин е била осигурена защита на интересите на страната, която е с неизвестно местожителство. Този представител, определен от органа по чл. 25, ал. 1 ЗПП няма задължения да внася следващата се държавна такса при обжалване на решението, защото това задължение не тежи върху него. Обжалвайки решението, представителят по чл. 50, ал. 2 ГПК е упражнил процесуално право но ответницата. Процесуалният закон определя извършените процесуални действия без участието на назначен законен представител за невалидни. Представителната власт на адвокат Невена Личева произтича от акта за назначението й. Този представител не може да бъде задължен да внесе следващата се държавна такса при обжалване. Държавната такса, разноските по събиране на доказателства, платено адвокатско възнаграждение, са разноски, които страната прави по делото. Отговорността за разноските се дефинира като правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В случая съдът е следвало да даде ход на въззивната жалба, без реално внасяне на сумата 7,50 лева и в зависимост от това, дали въззивната жалба е основателна или не, въззивният съд ще присъди сумата в тежест на ищеца или в тежест на ответницата.

Предвид гореизложеното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯВА определение № 1042 от 21 юли 2006 год. по ч.гр.дело № 2341/2006 год. на Софийски градски съд, ІV „г” отд. И оставеното с него в сила определение от 9 юни 2006 год. на софийски районен съд за връщане на въззивната жалба, подадена от името на ответницата Кристина Николова Попстефанова, подадена от адвокат Невена Личева – представител по чл. 50, ал. 2 ГПК.

Изпраща делото на Софийски районен съд за изпълнение на задълженията му по чл. 201 ГПК.

Съд в Македония осъди мечка за кражба на мед

Без категория 6 Comments »
 
Ройтерс: Съд в Македония осъди мечка за кражба на мед
13 март 2008 | 18:01 | Агенция “Фокус”
Скопие. Македонски съд днес призна за виновна в кражба на мед и нанасяне на щети мечка, предаде агенция Ройтерс. Според информацията пчеларят, от който мечката е “крадяла” мед, се е борил срещу атаките на мечката с “турбо-фолк” музика.
“Опитвах се да прогоня мечката със светлини и музика, защото съм чувал, че мечките се страхуват от тях”, заяви Зоран Киселоски след продължилите една година слушания по делото, което е приключило с решение в полза на пчеларя.
Съдът в Битоля е намерил мечката за виновна, но тъй като животното е защитен вид, държавата трябва да изплати на Киселоски глоба в размер на 3500 долара.
“Дневник”: Съдът в Битоля осъди мечка, която крадяла мед
13 март 2008 | 12:47 | Агенция “Фокус”
Скопие. Съдът в Битоля осъди мечката, която крадяла мед от пчелен кошер в община Демир Хисар, а държавата трябва да плати обезщетение на пчеларя, пише македонският вестник “Дневник”.
Пчеларят Зоран Киселоски спечели делото, което се води една година, срещу мечката, която миналата година се наслаждавала на меда от неговия кошер. Тъй като мечката е защитена със закон, държавата трябва да плати обезщетение от 140 000 денара /61 денара = 1 евро/.
РИА Новости: Македония се връща в Средновековието
14 март 2008 | 12:04 | Агенция “Фокус”
Скопие. Съдът в Битоля осъди мечка, която крадяла мед от кошерите на местен пчелар, предаде РИА Новости. Собственикът Зоран Киселоски пробвал различни начини да се пребори с набезите на животното: в началото опитал да го прогони, пускайки силно музиката на Цеца Ражнятович. След това си купил генератор и осветил участъка, което заедно с музиката, помогнало… но само за седмици, защото акумулаторът се изтощил, а музиката писнала на пчеларя.
Отчаян, той подал молба в съда. Делото продължило около година, естествено в отсъствието на обвиняемата мечка. В крайна сметка съдът я призна за виновна и реши да присъди обезщетение на пострадалия в размер на 140 хиляди динара (около 3 хиляди долара). Тъй като мечката няма собственик, който да плати щетите, държавата ще поеме дълга.
Подобен съд над животни е извършван през Средновековието в Западна Европа, тъй като за животните се е мислело като за мислещи и съзнаващи действията си същества. Извършилите престъпление животни получавали обвинение, били арестувани и затваряни в общ затвор, били разпитвани и изслушвали свидетелите, а съдът тълкувал издадените от тях звуци чак до 14 век.

http://www.focus-news.net/?id=n908911&chain=1

Адвокат

Общи No Comments »
Елин Пелин

Окръжният съд заседаваше в пълен състав. Гледаше се делото на Митре Мариин от
село Горосек, когото съседът му Петър Мариин съдеше за убийство на някакъв си
кон.

Беше нетърпима горещина. Вън от улицата, през прозорците на заседателната стая,
уморено и отчаяно гледаха белите стени на срещните здания, блеснали от
светлина. В стаята беше душно и публика почти нямаше. Само двама-трима селяни,
конто бяха и свидетели по делото, плахо и неподвижно седяха на местата си и
слушаха с отворени уста.

Говореше защитата - нисък тунтуресг адвокат, с голямо шкембе, гола глава и
износени дрехи. Той беше приковал очи към председателя на съда и от време на
време изваждаше ръка от джоба си и като сочеше подсъдимия, говореше с
неимоверни усилия да заглуши, да порази всички. Но гласът му беше тъп, дрезгав,
сякаш излизаше из някоя разцепена цев. Той викаше, кряскаше, сочеше небето,
като вдигаше очи към тавана, и на края на всяко изречение величествено се
излъчваше и широко разтваряше ръце. Но по апатичните и неподвижни лица на
съдиите лежеше, както всякога, онова невъзмутимо съдийско търпение и
равнодушие, което никога не дава надежда.

Председателят бе унесен в далечни размишления. Единият от съдиите рисуваше
кончета. Другият, който имаше музикални таланти, беше написал пред себе си една
голяма нота и внимателно я увеличаваше с молива.

Подсъдимият Митре Мариин, дребен рус селянин, бос и по риза, стоеше с шапка в
ръка и като не разбираше нито от речта на защитника си, гледаше как една голяма
черна муха се бие с бръмчене в стъклата на прозореца, без да може да излезе. По
едно време когато адвокатът млъкна, за да си преглътне, Митре се обърна към
разсилния, който безучастно сн чопкаше ноктите до вратата, и рече високо:

- Приятелю, я изпъди тая пущина, стига е бръмчала!

Съдиите го погледнаха с насмешка и съжалително. Председателят натисна звънчето.

- Митре Мариин, трябва да разберете, че вашето положение на подсъдим не е много
завидно. Приличието изисква да мълчите!

- Ха! Она излете! - рече Митре, като посочи прозореца.

Съдиите отново се засмяха. Адвокатът изгледа строго своя клиент и като наложни
пак благата си усмивка, продължи:

- Да, господа съдии! Тия обстоятелства трябва да влязат, така да се каже, в
сметка. С други думи, трябва да се обясни психологията, момента, един вид!
Представете си нощ — черна като дявол, селска нощ! Човек в око да ти бръкне!
Моят клиент лежи сред двора си, или там нейде на хармана си, и със свещеното
право на гражданин пази снопите си и купът жито, който е изкарал с кървав пот.
Пази мъката си, един вид. Там той лежи уморен от повседневен труд! Той е забра
вилвсичко. Всичко: жена, деца, дори и небето, както казва поетът! (Свидетелите
се спогледаха в недоумение.) Трудът го е приспал дълбоко. Но, в миг… Какво
виждаме, господа съдии? Какво? Няма думи, с кои то това може да се изкаже!
Човешкият език немее!… Да! И в миг моят клиент се събужда и гледа… О,ужас!
Животът на моя клиент виси на косъм! Нима? Над неговата глава стои едно
грамадно чудовище, грозно, страшно, готово да го погълне! В страха си, твърде
естествено, моят клиент, господа съдии, изгубва, един вид, съзнание. Той вижда
огнени езици из ноздрите на чудовището, той вижда кръвясалите му очи, светещи
от пиян… от хищност… В ужаса си моят клиент трепери. Той не знае де е, не
знае какво става с него! В полусън той грабва пушката и да-а-а-ан - гръмва!
Чудовището пада, после става, прескача плетищата, бяга в полето, намира една
слама, заравя се в нея от болки и умира! Е, господа съдии, питам ви аз вас, в
какво е крив моят клиент, че това чудови ще не е било нищо друго, а, един вид,
конят на някой си Петър Мариин? Кон? - Някаква си нищожна кранта, която едва ли
е струвала петдесет лева. Да? Къде е тук престъплението? Къде?… Прочее,
господа съдии, съдете и мислете? Вземете пред вид и двата закона: божият, който
ни говори всяка минута да пазим живота си от чудовища и въобще от всичко, и
човешкият, който разделя деянията на престъпни и непрестъпни… И двата тия
закона оправдават моя клиент!

Адвокатът погледна наоколо си важно, отри потта от челото си и седна, като се
усмихна към клиента си.

Съдиите почнаха да си шепнат продължително.

Председателят удари звънеца и извика:

- Подсъдимий Митре Мариин!

- Я! - отговори Митре по войнишки и застана мирно.

- Какво можеш да ни кажеш ти по тая работа?

- Кой? - Язе ли?

- Че ти, ами… нали на тебе приказвам.

- Па и я ще кажа, че това си е така…

- Тоест кое - това си е така?

- За коня де - викна високо Митре. - Той ми прескачаше у двора. Я много пъти
съм думал на Петър: съседко, затваряй си коня, че вълци ще го ядат! Прави ми
пакост, какво? Смаза ми градината. Стъмни ли се, хоп, прескочи плета. Съсипа
ме!… За нищо не бе ме яд, господа съдии, ама за тиквата… Сърцето си изядох,
да ви кажем право. То беше една тиква, една тиква, на - такава? Смаза я тая
кранта! Траях, траях, па рекох: чекай, я ще ти дам, тамо нему, да разбереш.
Напълних добре пушката, па чекам. Сред нощ, таман щях да легна, ето ти го - хоп
- прескочи. Нали дяволът пусти няма работа…

- После? - запита председателят.

- После! Какво после? - Дигнах пушката, та…на място.

- После?

- После, го повлечем с жената, та край село. Там го заровихме в сламата, божем
да скрием, пък то…

Адвокатът слушаше как неговият клиент чистосърдечно разправя работата и
трепереше от яд. Той търсеше с очите си погледа на Митре, за да го порази, но
Митре сякаш бе забравил своя защитник и гледаше само председателя.

- А колко, според тебе, чинеше конят? - запита го председателя.

- Па знам ли колко чинеше. Добър кон беше - отговори Митре.

Адвокатът шибна сърдито книгите на стола и стана нервно.

Съдът се оттегли на съвещание. Защитникът извлече Митре в коридора н треперещ
от яд, викна му отчаяно:

- Животно! Като не знаеш да лъжеш, защо хващаш адвокат?

И сърдито слезе по стълбите.

http://narodnabiblioteka.info/read.php/elin_pelin-advokat.txt

Тълкувателно решение Nr.2

Без категория 5 Comments »

Тълкувателно решение Nr.2
гр.София, 29 ноември 2007 година

 

 Върховният касационен съд на Република България, ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНАТА КОЛЕГИЯ, в съдебно заседание на първи ноември две хиляди и седма година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН НЕНКОВ

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ОТДЕЛЕНИЯ:

БОЙКА ПОПОВА,  ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА, САВКА СТОЯНОВА

  

ЧЛЕНОВЕ:

Гроздан Илиев
Пламен Томов
Иван Недев
Елена Величкова
Лидия Стоянова
Евелина Стоянова
Лиляна Методиева
Вероника Имова
Борислав Ангелов
Юрий Кръстев
Красимир Харалампиев
Ружена Керанова

 Фиданка Пенева
Елена Авдева
Ивета Анадолска
Капка Костова
Кети Маркова
Стефанка Стоянова
Татяна Кънчева
Николай Дърмонски
Цветинка Пашкунова
Биляна Чочева
Блага Иванова

при участието на  секретаря Ерина Дилова

сложи на  разглеждане тълкувателно наказателно дело № 2 по описа за 2007 година, докладвано от   председателя на ІІ наказателно отделение САВКА СТОЯНОВА

  Главният прокурор на Република България и министърът на правосъдието на основание чл.124, ал.1, т.1 от Закона за съдебната власт са направили искане за приемане на тълкувателно решение, с което Общото събрание на наказателната колегия във Върховния касационен съд да отговори на въпроса:

При наличието на ограничението по чл.78а, ал.6 НК - „деецът е бил в пияно състояние”, приложим ли е институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпленията по чл.343б, ал.1 НК, когато законовите предпоставки по чл.78а, ал.1-5 НК са налице.         

Исканията за приемане на тълкувателно решение са предизвикани от противоречивата съдебна практика, последица от различното тълкуване на посочените правни норми. Някои съдилища приемат, че за престъплението по чл.343б, ал.1 НК институтът „Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание” не се прилага, поради обстоятелството, че и в този случай пияното състояние на дееца е имплицитен елемент на фактическия състав на престъплението. Други - че ограничението по чл.78а, ал.6 НК се отнася само за резултатните престъпления, при които “пияното състояние” на дееца съставлява допълнителен квалифициращ признак на състава на престъплението.

Общото събрание на наказателната колегия във Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Систематичното място на престъплението по чл.343б НК в Глава ХІ „Общоопасни престъпления”, Раздел ІІ-ри „Престъпления против транспорта” определя и обществените отношения, които са непосредствен обект на защита. Съобразявайки обективния факт, че голяма част от пътнотранспортните престъпления се извършват от водачи, употребили алкохол, с изменение на закона (ДВ бр.50/1995г.) законодателят е криминализирал самото управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда (чл.343б, ал.1 НК). Изпълнителното деяние се изразява в управляване на моторно превозно средство от водач с посочената концентрация на алкохол в кръвта, без да се изисква причиняване на определен резултат. Отсъствието на признаци относно престъпния резултат означава, че съответното престъпление е формално и е довършено с осъществяване на изпълнителното деяние.

Наистина изразът “пияно състояние” се съдържа изрично като допълнителен квалифициращ признак само в някои резултатни престъпни състави от Особената част на НК (чл. 343, ал. 3 НК, чл. 123, ал. 3 НК). Въпреки това не може да се приеме, че пияното състояние на дееца не е елемент и от фактическия състав на престъплението по чл.343б, ал.1 НК. Точно такова състояние на водача на моторно превозно средство, макар и формулирано по друг начин, се съдържа имплицитно като елемент от обективната страна на деянието.

Няма никакво основание да се приеме, че словесното различие обосновава различие и в съдържанието на понятията „пияно състояние”, „концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда” (чл.343б, ал.1 НК) и “концентрация на алкохол над 0,5 на хиляда”(чл.343б,ал.2 НК). Използвана е само различната законодателна техника, за да се обозначи конкретно състояние на престъпния деец.         

Действително, както в чл.93 НК, така и в други нормативни актове липсва легално определение на понятието „пияно състояние”. Тази празнота е запълнена с дадените задължителни указания в Постановление № 1 от 17.01.1983г. на Пленума на ВС, от които настоящият състав на ОСНК на ВКС не намира никакво основание да отстъпва.  С посочения тълкувателен акт е прието, че водачът на моторно превозно средство винаги е в „пияно състояние”, когато в кръвта му има алкохолно съдържание не по-малко от 0,5 на хиляда. Тази минимална концентрация на алкохол в кръвта е достатъчна, за да обоснове квалификация за “пияно състояние” на дееца. Изхождайки от медицинската наука, Пленумът е приел, че когато по надлежния ред е установено наличие на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, дори и да не са налице външни прояви на опиване, водачът не е годен безопасно да управлява МПС. Следователно единственият критерий за определяне на съдържанието на понятието “пияно състояние” на дееца е количествен.

Въпреки че чл.343б,ал.1  НК е въведен през 1995г., а чл.78а, ал.6 НК в настоящата редакция е от 2006г. и с нея за първи път в норма от общата част на Наказателния кодекс се използува изразът „деецът е бил в пияно състояние”, дадените с Постановление № 1/1983г. на Пленума на ВС задължителни указания във връзка с понятието „пияно състояние”  следва да се отнасят до всички престъпления, при които това състояние е елемент от фактическия им състав. Без значение е дали той е обективен признак от състав, който сам по себе си обуславя наличието на самото престъпление, или е допълнителен квалифициращ признак към основен състав, обуславящ по-тежка наказуемост.

Волята на законодателя, въплътена в променената алинея 6 на чл.78а НК (ДВ,бр.75/2006г.), е ясна - да се изключи приложимостта на института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за някои престъпни посегателства, при които по-благоприятното третиране на съответните извършители е обществено неоправдано. Тълкуваната норма е в Общата част на Наказателния кодекс и затова би следвало да се отнася за повече от едно от престъпленията, установени в Особената част на кодекса. Ако се приеме противоположната теза, че нормотворческата идея е била от приложното поле на чл.78а, ал.1 НК да се изключат само онези престъпления, в които пияното състояние на дееца е допълнителен квалифициращ признак на обявено за престъпно друго деяние, би се стигнало до нелогичния  резултат, че към момента на въвеждането му посоченото изключение се е отнасяло единствено за причиняването на средна телесна повреда при осъществено престъпление по транспорта. Това е така, защото за всички останали престъпления, при които пияното състояние на дееца представлява допълнителен обективен признак на деянието, биха били налице другите, ограничаващи приложното поле на чл.78а, ал.1-5 НК основания, свързани с характера на причинения резултат - смърт или тежка телесна повреда. И от тази гледна точка ОСНК във ВКС намира, че действителното намерение на законодателя е било да изключи освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание винаги, когато „пияното състояние” на дееца буквално или имплицитно се явява елемент на престъпния състав не само на едно, а на неограничен брой престъпления.

Поради изложените съображения и на основание чл.124,ал.1,т.1 ЗСВ Общото събрание на наказателна колегия във Върховния касационен съд

                                    

Р Е Ш И:

 При наличието на ограничението по чл.78а, ал.6 НК (ДВ,бр. 75/2006 г.) „деецът е бил в пияно състояние” институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е неприложим за престъпленията по чл.343б, ал.1 НК и когато законовите предпоставки в чл.78а, ал.1-5 НК са налице.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    РУМЕН НЕНКОВ (подпис)

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ОТДЕЛЕНИЯ: 

          БОЙКА  ПОПОВА (подпис)      ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА (подпис)     САВКА СТОЯНОВА (подпис)

ЧЛЕНОВЕ:

Гроздан Илиев (подпис)
Пламен Томов (подпис)
Иван Недев (подпис)
Елена Величкова (подпис)
Лидия Стоянова (подпис)
Евелина Стоянова(подпис)
Лиляна Методиева (подпис)
Вероника Имова (подпис)
Борислав Ангелов (подпис)
Юрий Кръстев (подпис)
Красимир Харалампиев (подпис)
Ружена Керанова (подпис)

Фиданка Пенева (подпис)
Елена Авдева (подпис)
Ивета Анадолска (подпис)
Капка Костова (подпис)
Кети Маркова (подпис)
Стефанка Стоянова (подпис)
Татяна Кънчева (подпис)
Николай Дърмонски (подпис)
Цветинка Пашкунова (подпис)
Биляна Чочева (подпис)
Блага Иванова (подпис)

http://www.vks.bg/vks_p10_05.htm


WordPress Theme & Icons by N.Design Studio. Packaged by Edublogs - education blogs.
Entries RSS Comments RSS Вход